Наскоро бяха защитени
две дисертации
за
архитектурата в България
през втората половина на ХХ в.
към Катедрата по история и теория на архитектурата
в
УАСГ.
По молба на двете дисертантки се запознах с техните ръкописи и направих някои предварителни бележки по тях.
Покана за публична
защита на дисертационен труд на арх. Анета Василева
Българската архитектура през втората половина на ХХ век. Външни влияния и развитие на идентичността
Автореферат - http://uacg.bg/filebank/att_12942.pdf
Покана за публична
защита на дисертационен труд на арх. Емилия Кълева
Опазване на архитектурното наследство на България от втората половина на ХХ век - http://uacg.bg/?p=180&l=1&id=2701&f=1&dp=17
Автореферат - http://uacg.bg/filebank/att_12949.pdf
СТАНОВИЩЕ
за присъждане на научната степен „доктор”
от д-р арх. Любинка Стоилова
Това становище е изготвено във
връзка със защитата на дисертациите на арх. Анета Василева и на арх. Емилия
Кълева, насрочена за 20.03.2017 г., Пристъпих към него след подробно запознаване
с двата труда и авторефератите към тях от позициите на историографския си опит
върху архитектурата и градоустройството на ХХ в. в страната и в чужбина през
последните тридесет години. Поради отсъствие от страната, не мога да представя становището си лично.
Темата на двете изследвания –
архитектурата в България през втората половина на ХХ век, е много актуална.
Нещо повече, и двете авторки съзнават мисията си за извеждане на
изследователските резултати като фундамент за спешната оценка и опазване на
разглеждания пласт от българската култура, силно подценяван и поради това
подложен на сериозен риск през последното десетилетие.
Но целите на двете разработки не се покриват напълно и следователно
методологичните подходи не могат да бъдат идентични.
Общото ми впечатление е, че и двете
дисертантки са работили систематично; събрали са нужния обем информация,
формулирали са съответни автентични тези, подкрепили са ги доказателствено и са
направили необходимите обобщения.
От двата труда ще се спра
по-подробно на изследването на арх. Анета Василева, което е по-близко до
личното ми изследователско амплоа в полето на историографията. По-краткият ми
опит и авторитетните автори в областта на опазване на културното наследствоство на представените оценки за
труда на арх. Емилия Кълева ме респектират да се въздържа от по-нататъшния му анализ.
Ръкописът на арх. Анета Василева
впечатлява с обема си, с амбицията и последователността на авторката.
В заключениие, трудът на арх. Анета
Василева демонстрира впечатляващи умения за самостоятелна работа при
постановката на проблема, при анализа на научни текстове, при интерпретацията
на архитектурни проекти и обекти, и особено при последователното формулиране на
собствените авторови тези. Поднасянето на
сполучливо подбран тематичен цитат в началото на всеки раздел е вдъхновяващ
маниер да се изрази лично отношение към проследяваните по-конкретни проблеми.
Той показва вкуса на авторката към оригиналност, но и чувствителността й да
вниква емоционално в изворовите текстове. Цялостното визуално оформление на
крайния резултат е забележително.
На фона на постигнатите безспорно високи
научни качества, ще си позволя няколко бележки.
Тези съображения в никакъв случай не уронват цялостта и ценността на дисертацията, но могат да бъдат взети предвид при по-нататъшни занимания в избраното изследователско поле.
От друга страна, неизбежно е различните поколения да имат различен поглед върху явленията и оттам технитекритерии и оценки да се различават. Но всяка оценка на близкото минало съдържа рисковете на явна или имплицитна критика към участвалите в процесите професионалисти. Оттърсването от тоталитарното единство, толерантността към различията, благоприятстват разнообразието на съвременния свят. При днешните относително оскъдни и предпазливи интерпретации на архитектурата в социалистическа България, това разнообразие обогатява професионалната литература и култура.
Трудът на арх. Анета Василева е сериозен опит за изчерпателна история на архитектурата в България от втората половина на ХХ век, който заслужава адмирации.
Авторката си е поставила свръхзадача - по обем и подцели тя далеч надхвърля изискванията към "малките" докторски дисертации, в които обикновено се въвеждат допълнителни времеви или тематични рамки за редуциране на обема и проучвателските усилия. Напротив, в този случай научният резултата е многопластов и предоставя широка база за множество други изследвания по темата - не само в архитектурознанието, но и в други сфери на изкуствознанието, антропологията и културологията.
От такава пизиция спокойно мога да уверя, че в подстъпа си към защитата на своята изследователска монография арх. Анета Василева е достигнала респектираща научна висота. Без съмнение, този труд трябва да бъде представен пред по-широка публика в най-скоро време.
Позволявам си да препоръчам на
научното жури да присъди на авторката образователната и научна степен „доктор”.
София, 12.03.2017
г. д-р
арх. Любинка Стоилова
за архитектурата в България
през втората половина на ХХ в.
в УАСГ.
По молба на двете дисертантки се запознах с техните ръкописи и направих някои предварителни бележки по тях.
Българската архитектура през втората половина на ХХ век. Външни влияния и развитие на идентичността
Опазване на архитектурното наследство на България от втората половина на ХХ век - http://uacg.bg/?p=180&l=1&id=2701&f=1&dp=17
СТАНОВИЩЕ
за
дисертацията на арх. Анета Николова Василева
Българската архитектура през втората половина на ХХ век.
Външни влияния и развитие на идентичността
с научен консултант проф. д-р арх. Георгий Станишев
за присъждане на научната степен „доктор”
към Катедрата „Теория и история на архитектурата”,
Архитектурен факултет
в Университета по архитектура, строителство и геодезия –
София,
в професионалното направление 5.7. „Архитектура,
строителство и геодезия”, съгласно акредитацията на Националната агенция за
оценяване и акредитация
от д-р арх. Любинка Стоилова
Това становище е изготвено във
връзка със защитата на дисертациите на арх. Анета Василева и на арх. Емилия
Кълева, насрочена за 20.03.2017 г., Пристъпих към него след подробно запознаване
с двата труда и авторефератите към тях от позициите на историографския си опит
върху архитектурата и градоустройството на ХХ в. в страната и в чужбина през
последните тридесет години. Поради отсъствие от страната, не мога да представя становището си лично.
Темата на двете изследвания –
архитектурата в България през втората половина на ХХ век, е много актуална.
Нещо повече, и двете авторки съзнават мисията си за извеждане на
изследователските резултати като фундамент за спешната оценка и опазване на
разглеждания пласт от българската култура, силно подценяван и поради това
подложен на сериозен риск през последното десетилетие.
В този смисъл е обяснимо обвързването
на двете изследвания в общ пакет.
Но целите на двете разработки не се покриват напълно и следователно методологичните подходи не могат да бъдат идентични.
Но целите на двете разработки не се покриват напълно и следователно методологичните подходи не могат да бъдат идентични.
От първия труд се очаква да установи
времевата адекватност на българската архитектура в условията на
социалистическото общество и да дефинира постигнатата специфика/идентичност в
контекста на глобалните процеси през втората половина на ХХ в.
Вторият труд е поставен като своеобразно
доразвитие на темата, от него се очаква: - да се съсредоточи върху опазването
на въпросния архитектурен пласт; - въз основа на историята на опазването да
извлече йерархия от критерии за диференциация на цялото ветрило от явления и съвременна
система от критерии за оценка на това културно наследство.
Общото ми впечатление е, че и двете
дисертантки са работили систематично; събрали са нужния обем информация,
формулирали са съответни автентични тези, подкрепили са ги доказателствено и са
направили необходимите обобщения.
Арх. Василева прави обзор на процесите
през разгледания период в глобален и в локален мащаб, извела е подходящи
аналогии и собствени тези за специфичния им прочит на местна почва. Нейната основна
задача е не толкова да изчерпи всички архитектурни проявления, колкото да
идентифицира реперите на архитектурното развитие, своеобразните местни върхове
на архитектурно творчество.
Арх. Кълева разглежда състоянието на
обекти от втората половина на ХХ в., обобщава емпиричния опит при тяхната
поддръжка и степен на опазване в страната, както и международния опит при
съвременното опазване на недвижимото културно наследство; формулира подходящите
политики в тази сфера.
И двете дисертантки демонстрират
местен и международен опит, както и безспорни умения за самостоятелна
изследователска работа.
От двата труда ще се спра
по-подробно на изследването на арх. Анета Василева, което е по-близко до
личното ми изследователско амплоа в полето на историографията. По-краткият ми
опит и авторитетните автори в областта на опазване на културното наследствоство на представените оценки за
труда на арх. Емилия Кълева ме респектират да се въздържа от по-нататъшния му анализ.
Ръкописът на арх. Анета Василева
впечатлява с обема си, с амбицията и последователността на авторката.
Изложението е структурирано ясно и
изведено логично през въведение, три глави и заключение в обем от 275 печатни
страници. Съществено допълнение са четирите приложения, синтезиращи огромен
фактологичен масив, на който стъпват авторовите тези, на още 225 печатни страници
(общ обем от 505 печатни страници, или 370 стандартни машинописни, 347
илюстрации). Както сравителните хронологични таблици, третиращи глобалните
политически, икономически, културни и архитектурни явления, и техните културни
аналози в социалистическа България, така и хронологичните наративи на
културните и архитектурните процеси в страната през поставения период, са с
безспорна познавателна и инструментална значимост. Специално внимание заслужава
и четвъртото приложение с подробни архитектуроведски анализи на архитектурни
обекти и комплекси, които осветляват допълнително синхронно-диахронната
панорама на архитектурното равитие. Тази комбинация от приложения освобождава
основното изложение от детайлите на историческия и културен контекст. Тя е
приносна база не само за обсъждания дисертационен труд, а и за всеки
изследовател, който занапред би посегнал към проблемите в българската култура
през втората половина на ХХ век.
Пътят на авторката към заявената цел
и произтичащите задачи е извървян методично, с голяма степен на подробност, с
грижливо подбрани и внимателно разчепкани извори; с добре селектиран и коректно
поднесен илюстративен материал, с акуратно разработен научен апарат.
Съдържателно основният текст е много добре композиран; явленията са
изложени с дълбоко разбиране и анализ на публикациите по темата у нас и в
чужбина. Избраният подход и съответният пакет от задачи са резонни – да се
проследят глобалните явления чрез представяне на иманентната им философия и
чрез хронологията на тяхната интерпретация в България; да се изявят местните
търсения на идентичност като непрекъснат процес през целия ХХ век, дължащ се на
специфичната историческа съдба на страната.
Основната хипотеза е автетична и многопластова - а именно: -
българската социалистическа култура, респективно архитектура, е само привидно
изолирана; - тя търпи външни алтернативни (вертикални и хоризонтални) влияния
от „центъра-майка” и от други периферни явления, превърнали се от локални в
глобални; - местната идентичност е комплексен резултат от следването на
иновативния код на модерността, усвояването на разнородните външни влияния и
преплитането им с локалната култура и традиция. Специфичният краен резултат,
овладяващ със завидна зрялост и толерантност видимите противоречия между
основните компоненти (идеология, външни влияния и местна специфика) е наречен
„хибриден регионализъм” и е носител на особена ценност.
Тази хипотеза е изведена последователно и защитена задълбочено от арх.
Василева.
Аксиоматична истина е, че творбите
на всяко изкуство изразяват идеите на създалата го култура. Те са исторически
конкретни и поради това анализът и разбирането им следва да се постигат в
собствената им исторически конкретна понятийна система. Поради това, намирам за
правилен избрания подход след диахронния преглед на глобалните и местните
архитектурни явления чрез техния собствен терминологичен апарат в третата глава,
да се обобщи йерархията от ценности на близкото архитектурно минало през
призмата на съвременния културологичен дискурс. Тук прозира тезата на Валтер
Бенямин, Пиер Нора и Умберто Еко, че културата е механизмът чрез който всяка
общност йерархизира системата от критерии за оценка на собствената си памет.
Логично в началото е разработен речник на основните актуални понятия. Логично
се достига и до изявата на сакралното като архитектура на властта, както и до
формулиране на специфичните постижения и достойнства като собствена идентичност
на архитектурата в България от втората половина на ХХ в. Направено е прозорливо
обобщение за самоналожените граници на архитектурните алтернативи, избягване на
крайностите и постигане на балансиран резултат чрез умело „опитомяване” на
тоталитарните догмати и силните външни влияния.
Заключението генерализира приносите на цялото изследване. Тук съществен е
изводът, че т. нар. критичен регионализъм, т.е. средовите интерпретации на
местната традиция и националната специфика, се развива в лоното на глобалната
модерност на ХХ век. Омиротворяващо звучат разсъжденията за перспективите на
развитие чрез мисловно овладяване на символните призраци от миналото и опазване
на материалните им резултати.
В заключениие, трудът на арх. Анета
Василева демонстрира впечатляващи умения за самостоятелна работа при
постановката на проблема, при анализа на научни текстове, при интерпретацията
на архитектурни проекти и обекти, и особено при последователното формулиране на
собствените авторови тези. Поднасянето на
сполучливо подбран тематичен цитат в началото на всеки раздел е вдъхновяващ
маниер да се изрази лично отношение към проследяваните по-конкретни проблеми.
Той показва вкуса на авторката към оригиналност, но и чувствителността й да
вниква емоционално в изворовите текстове. Цялостното визуално оформление на
крайния резултат е забележително.
На фона на постигнатите безспорно високи
научни качества, ще си позволя няколко бележки.
Доколкото разглежданият времеви
обхват в развитието на социалистическа България след 1944 г. до края на ХХ в.,
се окачествява и като тоталитарен режим, би следвало да се отчете, че той
започва не веднага след 09.09.1944 г., а от декември 1947 г. Дотогава страната
се развива в условията на народна демокрация, многопартийна система и
коалиционно ОФ правителство. Проектите и строежите от този период носят все още
белезите на предвоенния модернизъм и представляват естествен преход от старата
към новата естетическа система.
Преосмислянето на архитектурните
явления на ХХ век протича в глобален план от края на 80-те и началото на 90-те
години. Многопосочен принос в теоретичен и инструментален план чрез съставяне
на международен регистър, провеждане на редица научни събития, представяне на
образци на адаптация и публикации има Международната оргиназиция за
документиране и консервация на сгради, забележителни места и паметници на
Модерното движение ДОКОМОМО Интернешънъл. От края на 1990те години сходни
преоценки се осъществяват и в рамките на международния научен комитет за
наследството на ХХ век към международната организация ИКОМОС.
Тези съображения в никакъв случай не уронват цялостта и ценността на дисертацията, но могат да бъдат взети предвид при по-нататъшни занимания в избраното изследователско поле.
От друга страна, неизбежно е различните поколения да имат различен поглед върху явленията и оттам технитекритерии и оценки да се различават. Но всяка оценка на близкото минало съдържа рисковете на явна или имплицитна критика към участвалите в процесите професионалисти. Оттърсването от тоталитарното единство, толерантността към различията, благоприятстват разнообразието на съвременния свят. При днешните относително оскъдни и предпазливи интерпретации на архитектурата в социалистическа България, това разнообразие обогатява професионалната литература и култура.
Трудът на арх. Анета Василева е сериозен опит за изчерпателна история на архитектурата в България от втората половина на ХХ век, който заслужава адмирации.
Авторката си е поставила свръхзадача - по обем и подцели тя далеч надхвърля изискванията към "малките" докторски дисертации, в които обикновено се въвеждат допълнителни времеви или тематични рамки за редуциране на обема и проучвателските усилия. Напротив, в този случай научният резултата е многопластов и предоставя широка база за множество други изследвания по темата - не само в архитектурознанието, но и в други сфери на изкуствознанието, антропологията и културологията.
От такава пизиция спокойно мога да уверя, че в подстъпа си към защитата на своята изследователска монография арх. Анета Василева е достигнала респектираща научна висота. Без съмнение, този труд трябва да бъде представен пред по-широка публика в най-скоро време.
Позволявам си да препоръчам на научното жури да присъди на авторката образователната и научна степен „доктор”.
Тези съображения в никакъв случай не уронват цялостта и ценността на дисертацията, но могат да бъдат взети предвид при по-нататъшни занимания в избраното изследователско поле.
От друга страна, неизбежно е различните поколения да имат различен поглед върху явленията и оттам технитекритерии и оценки да се различават. Но всяка оценка на близкото минало съдържа рисковете на явна или имплицитна критика към участвалите в процесите професионалисти. Оттърсването от тоталитарното единство, толерантността към различията, благоприятстват разнообразието на съвременния свят. При днешните относително оскъдни и предпазливи интерпретации на архитектурата в социалистическа България, това разнообразие обогатява професионалната литература и култура.
Трудът на арх. Анета Василева е сериозен опит за изчерпателна история на архитектурата в България от втората половина на ХХ век, който заслужава адмирации.
Авторката си е поставила свръхзадача - по обем и подцели тя далеч надхвърля изискванията към "малките" докторски дисертации, в които обикновено се въвеждат допълнителни времеви или тематични рамки за редуциране на обема и проучвателските усилия. Напротив, в този случай научният резултата е многопластов и предоставя широка база за множество други изследвания по темата - не само в архитектурознанието, но и в други сфери на изкуствознанието, антропологията и културологията.
От такава пизиция спокойно мога да уверя, че в подстъпа си към защитата на своята изследователска монография арх. Анета Василева е достигнала респектираща научна висота. Без съмнение, този труд трябва да бъде представен пред по-широка публика в най-скоро време.
Позволявам си да препоръчам на научното жури да присъди на авторката образователната и научна степен „доктор”.
София, 12.03.2017
г. д-р
арх. Любинка Стоилова
No comments:
Post a Comment