Как класичното и романтичното се превръщат в лъженаука

В приложената по-долу статия "Класично и романтично в съвременната българска архитектура", Архитектура, 2 (2000): 71-75, авторът - проф. д-р арх. Константин Бояджиев - тогава директор на Центъра по архитектурознание в БАН, се е възползвал от няколко мои статии. 

Още в заглавието професорът заимства проблема за противоборството на две тенденции в модерната архитектура между двете световни войни, който съм засегнала в публикацията си "Модерна архитектура в жилищните сгради у нас", Архитектура, № 3 (1994), с. 39-42: 

"Драматичното раздвоение между родното и модернизма (класично и романтично, академизъм и новаторство) се разгаря в изобразителното изкуство, литературата, музиката, до голяма степен и в архитектурата".  

http://20c-arch-bg.blogspot.bg/p/modern-movement-in-bulgarian.html 

или  https://www.academia.edu/33517787/

На друга моя статия професорът беше редактор, но той се възползвал от нея преди тя да е официално отпечатана и в неговия текст дори не е цитирана. 

Това е "Архитектурата между двете световни войни". - В: София - 120 години столица. Юбилейна книга. С., Акад. изд. "Проф. Марин Дринов", 2000, с. 498-507

http://sofiazanas.blogspot.bg/p/architecture-between-two-world-wars.html

или https://www.academia.edu/31547545/

Текстът и снимките от своя материал бях представила за редактиране повече от година преди да излезе статията на професора в списание Архитектура. По подобен начин професорът се е ползвал и от текста на друг автор от същото издание, но е признал, че още не е излязъл от печат, а именно: "М. Коева в още непубликуван текст от "Юбилейна книга София - 120 години столица" пише за "национално-романтичен сецесион" ...."

При редактирането на моя материал бяха наложени съкращения в съдържанието и бяха заличени всички извори, които бях цитирала, без да бъда предупредена за това. Естествено, при създалото се положение част от тезите на други автори, чиито публикации бях ползвала и цитирала, увиснаха. Впоследствие, когато професорът бе назначен за рецензент в конкурс за хабилитиране към ръководения от него институт, в който участвах, той разкритикува въпросната моя статия и мен като автор, че не цитирам източниците, които съм ползвала и с това ме злепостави пред авторите на тези източници и пред научното жури, от което зависеше съдбата на кандидатурата. 

От друга моя статия в германското списание "Regionalismus contra Moderne", Der Architekt, 1 (1998): 34-39 [http://20c-arch-bg.blogspot.bg/p/regionalismus-contra-moderne.html], проф. Бояджиев е препечатал две илюстрации, върху които е направил собствена интерпретация. Не бях известена предварително за това, камо ли да е поискано съгласието ми. 

Снимките са послужили за да бъда набедена, че не съм видяла "сходството ... във фасадните композиции" между сградата на Втора хирургия в Медицинската академия в София от арх. Виктория Ангелова (която той отнася към 1935 г.) и Общинския дом в Бургас от арх. Георги Овчаров (датиран от Бояджиев в 1938 г.). 

Трудно е да се коментира тезата на Бояджиев, но се налага да го направя. 

Според него, в сградата на Виктория Ангелова пол'етата между пиластрите над входа са пет, а при Георги Овчаров полетата между полуколоните на входната фасада са шест; затова, обратно на моята теза - Ангелова е класична, а Овчаров е романтичен. 

Най-малката причина да не се съглася с тази постановка е, че К. Бояджиев разглежда при Виктория Ангелова осовата симетрия само на входната част от композицията на няколко взаимопроникващи един в друг обема, а при Георги Овчаров отнася осовата симетрия до целия единствен компактен и доста затворен обем. От тази отправна точка, според мен сградата на Ангелова е модернистича, а на Овчаров - нео-класическа.

Заради асиметричната композиция, преобладаващия хоризонтализъм, лентовидното богато остъкляване и полуцилиндричния обем на блока с аудитории - приемам творбата на Виктория Ангелова като образец на модернизма и то в неговия експресионистичен вариант. 

Противно на оценката на Бояджиев, когато към симетричната композиция на Общината в Бургас се добави гигантският ордер на фасадните колони и наличието на архитрав, атика и корниз с подпиращи го конзолни елементи, подобни на класическите мутули, творбата на Георги Овчаров се нарежда недвусмислено към примерите за неокласика от края на 1930те години. Още по-категорично този характер е изявен в интериора на входния вестибюл.

Но по-специално внимание заслужава следният текст на професора: "Поразява сходството .... на фасадните композиции, включително до пропорциите на прозорците на "атиката". За три години пиластрите на Ангелова са се превърнали в стройни колони при Овчаров."

Проф. Бояджиев не е пропускал случай да подчертае колко нищожни са научните занимания като издирвачество и събирателство, концентриращи се според него "дребнаво в отделни факти". Така определя и моите издирвания, макар те да допълват наличното знание с нови факти от архиви и стари публикации. Според него, тези занимания нямат ценността на фундаментални научни тези. 

Но все пак, дори и когато се строят широкообхватни научни конструкти е добре да се познават фактите. Какви са в действителност фактите в конкретния пример, разгледан от Бояджиев. Противно на твърдението на Бояджиев, върху което той изгражда критиката си към мен, сградата на Овчаров предхожда тази на Ангелова, а не обратното.

Национален конкурс за общински дом в Бургас е проведен още през 1927 г.  Тогава в премирания проект входната фасада е с полуколони в гигантски ордер, но те са значително по-месести и тромави. Завършекът на сградата е с атика от ред прозоречни отвори, макар че изглеждат доста по-дребни от тези в реализирания вариант. 

Да оставим настрана факта, че професорът е пропуснал конкурса или просто не знае за него. Той е пренебрегнал и единия от авторите на тази значима сграда. А може би просто не знае, че освен арх. Георги Овчаров, и арх. Генко Попов е участвал в проектирането и че двамата са имали общо архитектурно бюро. 

Е да, това обстоятелство не променя формата на крайния резултат, която коментира Бояджиев.

В оценката на колоните професорът е прав. В изграден вид сградата е придобила по-изчистени фасади, вертикално по-издължени пропорции, които се подсилват визуално от подчертано стройните колони на входната част. Естетическите изменения са били продиктувани от променения обществен и културен контекст през период от над 10 години. 

Приемам за точно и твърдението на Бояджиев, че строежът на общината в Бургас е завършен през 1938 г.

Как стои въпросът с Втора хирургия? Тя е проектирана през 1937 г. от арх. Виктория Ангелова и изградена до 1939 г. на три етажа - но без атика във входната част. Четвъртият етаж с атиката е надстроен едва през 1948 г. по проект на арх. Лилия Наследникова. 

http://exhibition.docomomo.com/items/show/15729

 1937-39 г.

 1948 г.

Непознаването и неточността във фактологията са подвели проф. Бояджиев да изгради визуално-умозрително ефектна, но НЕВЯРНА ТЕЗА. Няма как Георги Овчаров да е гледал от Виктория Ангелова, че даже да е натъкмил досущ еднакви пропорции с тези на прозорците в атиката на Втора хирургия, която към момента на изграждане на общината в Бургас изобщо не е съществувала. 

Никой през изминалите 18 години от публикуването до днес не е забелязал, че афишираната теза на професора е фалшива. 

Подробности около строителството на Втора хирургия открих при изследването си за жените архитектки, проведено в периода 1997-2000 г. Част от резултатите, заедно със снимка на Втора хирургия БЕЗ АТИКА, бяха публикувани в статията "Регионални отражения на Модерното движение в българската архитектура между двете световни войни. Приносът на жените". - В: Художнички на Балканите, тематичен брой на сп. Проблеми на изкуството, 4 (2002), с. 29-34 [http://20c-arch-bg.blogspot.bg/p/blog-page_2513.html].

Съдържанието на статията си за модернизма между двете световни войни от Юбилейната книга на София (която бе редактирана от К. Бояджиев) обогатих с допълнителни факти и включих в доклад за търсенията на идентифицируема българска архитектура, представен съвместно с арх. Петър Йокимов на международна конференция в Букурещ, проведена от съюза на архитектите в Румъния през 1999 г., а именно: "The Search for Identifiably National Architecture in Bulgaria at the End of the 19th and During the Early 20th Century". - Тя бе публикувана в изданието: GENIUS LOCI. National and Regional in Architecture Between History and Practice. Bucharest, 2002, pp. 96-105. Proceedings from international conferences in Bucharest, 23-25 April 1999 and 19-22 October 2000.  

http://sofiazanas.blogspot.bg/2011/08/search-for-identifiably-national.html

или

https://www.academia.edu/13840590/

В тази публикация бяха доразвити идеи от по-ранно наше изследване за църковната архитектура в България в края на ХIX и началото на ХХ в. (частично публикувано в сп. Архитектура, 1993 - http://sofiazanas.blogspot.bg/p/blog-page_09.html), за Софийските минерални бани (публикувана в сп. Архитектура 6/1998 - http://sofiazanas.blogspot.com/2011/05/blog-post_2646.html), издирванията ми по темата за бинома национално/интернационално след Освобождението и през ХХ век, разгледани още в дисертацията ми (защитена 1989 г.) и няколко публикации за модернизма между двете световни войни в сп. Архитектура (1994 - http://20c-arch-bg.blogspot.com/p/blog-page_15.html; http://20c-arch-bg.blogspot.com/p/modern-movement-in-bulgarian.html), в DOCOMOMO Journal (1995), в международен сборник на DOCOMOMO International (http://20c-arch-bg.blogspot.bg/p/_28.html). Проблимите на националното в модерната българска архитектура от 1920-те и 1930-те години бяха подробно анализирани и в останалия непубликуван мой доклад пред национална конференция, организирана през 1995 г. от Съюза на архитектите в България (САБ) „Архитект Нено Ямантиев – творчество и съдба” (http://sofiazanas.blogspot.bg/2012/01/blog-post_31.html).

В публикацията ни от Букурещ (1999) като опити за национална идентификация чрез архитектура са обобщени идеите ни за неовизантийските форми на прехода между двете столетия в Централните минерални бани и Централните хали в София, както и техните отгласи в периода между двете световни войни в цели обеми като еркери, кули и покриви, или отделни архитектурни елементи като стрехи, колони и аркади, прозорци, интериорни декорации. За същите неща Бояджиев пише в статията си от 2000 г., но не е цитирал нищо от предхождащите го наши публикации. За сметка на това, със своята статия е покрил не само обичайната си тематика след Втората световна война, но и първата половина на ХХ век.

Материалите от конференцията в Букурещ (1999) бяха отпечатани едва през 2002 г., но информацията за съдържанието на докладите със сигурност е била достъпна за Съюза на архитектите в България преди това по неофициални канали.

Основание за това подозрение ми дава споменът за огромния натиск, упражнен върху мен за да не участвам във втората конференция на същата тема в Букурещ през следващата година (2000).  В желанието си да доразвия темата си от първата конференция изпратих заявка за самостоятелно участие. В заглавието ставаше дума за „новата традиция”, визираща паралел на трансформациите в българската архитектура в края на 1930-те години с тълкуванията на британския архитектурен историограф Кенет Фрамптън за националистическите движения в централна Европа по същото време. Скоро след това получих съобщение от организаторите, че е постъпила заявка със същото като моето заглавие от друг български представител на САБ. Разликата, която показваше резюмето беше, че другият автор явно не беше чел Фрамптън и предлагаше обичайното тълкуване на възрожденската традиция в модерен вариант, което бе вече интепретирано от мен при първото ми участие в Букурещ.

Оттеглих си заявката и впоследствие разбрах, че К. Бояджиев се е представил на тази конференция с френскоезичен вариант на вече публикуваната си статия "Класично и романтично в съвременната българска архитектура", озаглавен “L’architecture contemporaine en Bulgarie et le nationalism modern (la mutation rationalism-symbolisme et la fusion culturelle de la modernite – culture “nationale”)”. - In: GENIUS LOCI. National and Regional in Architecture Between History and Practice. Bucharest, 2002, pp. 180-185. Proceedings from international conferences in Bucharest, 23-25 April 1999 and 19-22 October 2000. 

Разликата между двата текста на Бояджиев е в броя на илюстрациите и източниците на информация (във френскоезичния вариант са цитирани 7 извора, в 14 бележки след текста, а в изложението на български език има 6 библиографски непълни референции, споменати мимоходом вътре в текста).

Публикации с моите интерпретации за модернизма излязоха по-късно и на английски, и на български език. 

"Bulgaria. The Modern Movement in Architecture During the First Half of 20th Century". - In: The Modern Moevement un Architecture. Selections From the DOCOMOMO Registers (Dennis Sharp & Catherine Cooke, Editors), 010 Rotterdam (2000): 57-64 [https://www.academia.edu/14884288].

"GENIUS LOCI - Търсения на национална идентичност между двете световни войни в архитектурата на София", - В: София и нейните образи (Сборник от симпозиум с международно участие на CD, Съст.: Д. Желева Мартинс и кол.), С., 2004, с. 84-98 с 36 ил. [https://www.academia.edu/14884209/ ].

С тях участвах в няколко конкурса за хабилитиране, рецензирани от вече утвърдилия се като експерт в областта на модернизма на целия ХХ век – проф. д-р арх. Константин Бояджиев. Но тогава той оцени моите работи като занимания на дребно, недостатъчно приносни за българската историография. Така и не сполучих да се хабилитирам.

Българската архитектурна историография познава не един случай на изземване на тематика, на използване на готови резултати от чужди изследвания, на представяне на чужди тези за свои без да се цитират ползваните автори. Обикновено това се прави по-дискретно, но след 1990 г. конкуренцията стана безогледна поради прогресивно ограничаващите се изследователски възможности и щатни места за "научни работници" в България. По тази причина и набеждаването, лъжеутвърждаването се задълбочиха агресивно.

Всичко това, обаче, може да поникне единствено в полето на невежеството на оценяващите научните постижения и оттам да замъгли цялостната картина пред студенти, колеги от други научни области и широката публика като подпомогне мултиплицирането на неверни факти и конструкти от неистини.

Разбира се, ограбените са ощетени и дори набедени, но когато е обезглавена истината от това страдат историографията, образованието, приемствеността и моралът в научната общност.